Когато преди няколко месеца научих, че съм бременна – първата ми реакция беше да се паникьосам, защото дори на 29 не се чувствах достатъчно зряла да имам дете и да го отглеждам правилно. Имам предвид – твърде често вечерях сандвичи, защото ме мързи да направя вечеря и това не ми се съместяваше с идеята да имам дете и да съм майка.
В последствие реших, че трябва да се подготвя и започнах да ходя на училища за бременни, където всичко беше представено изключително разбираемо и лесно. Лека-полека притеснението бе заменено от нарастващо нетърпение и радост, (тя, радостта си беше там, през цялото време, де) и с всеки следващ месец със съпруга ми ставахме все по-нетърпеливи да видим нашето бебе.
Малко ме притесняваше мисълта, че детето ще промени начина ми на живот (не че не исках бебе, напротив, просто се случи толкова неочаквано бързо, че не знаех доколко съм готова и доколко ще реагирам адекватно, когато Ясен се появи). Някаква такава идея се беше изградила в главата ми покрай всички статии, които бях прочела къде ли не и бях готова, бях си казала – окей, да, такъв ще е животът ми оттук-нататък и аз съм окей с това и ще се напасна към детето. Но се притеснявах, че егоизмът ми може да надвие майчинския инстинкт (ако имате подобни притеснения, 6 месеца по-късно мога да ви успокоя – всичко си идва на мястото, винаги може да намерите време за себе си, просто ще станете по-добри в организацията си).
Раждането ми е малко мъгла, но помня как когато Ясен се роди и ми го сложиха на гърдите, изпитах невероятно облекчение. И много ясно си спомням, че беше точно облекчение, че най-накрая е в ръцете ми, че е добре, с по 5 пръстчета на всяка ръка и всяко краче, че плаче и ме обзе спокойствие, че мога да го прегърне вече, че не е само усещане в утробата ми.
И после започна да ме обзема една еуфория, която беше „О, БОЖЕ, ИМАМЕ СИ БЕБЕ! О, БЕБЕТО МИ Е ТОЛКОВА МАЛКО, НО Е ПРИ МЕН И МОГА ДА ГО ГУШКАМ ПОСТОЯННО!“ и между всичките кърмения и гушкания, в мен се промъкна една любов, която първоначално не усещаш, някак си не избухва фойерверк от любов, когато видиш детето си или поне при мен не беше така. Беше нещо изключително неусетно и постепенно, малко по малко между всяко кърмене, между всяко погалване, между всяко гушкане, просто тази любов те изпълва целия до последната частица в тялото си, достига до всяка една клетка. Просто един ден се събуждаш и я осъзнаваш, и поглеждаш детето си и знаеш, че това е нещо, което дори не можеш да опишеш, защото е толкова естествено и различно от всяка друга любов, която си изпитвал – към приятелите си, към родителите си, към брат си, към съпруга си. Това е една нова категория, която няма с какво да сравниш. И е абсолютно всеобхватна и изконна, като в учебниците по литература е. Просто е там и знаеш, че винаги ще е там. И това прави майчинството и родителството едно невероятно изживяване, защото никой не може да те подготви за тази любов. Никой. Никой не може да те подготви за любовта, която избухва, за щастието, което изпитваш всеки път, когато ти стисне пръста или те гушне, или те погледне, или когато ти се усмихне за първи път.
И да, бебето ти отнема съня и нормалния живот, и трябва да спреш първоначално всичко заради него и после никога нямаш времето, което си имал преди него и плаче, и повръща, и те драска, и те хапе, и те лигави, и те нааква понякога… обаче нищо, нищо от това не може да засенчи тази любов, която изпитваш към него. И просто ми се искаше да го изкажа по някакъв начин, за да мога да кажа на хората, че да имаш бебе е най-невероятното нещо на света и би било хубаво повече хора да говорят за това колко е хубаво да имаш дете, и колко невероятно осмислящо е съществуването ти и начинът, по който се чувстваш.
